Калин

Калин/У-хромозомаЕдна сутрин, докато слушах поредната лекция, Аня ми подаде сгънато листче и ми прошепна “От Калин”. „От кого?!“ – попитах аз, а тя ми даде знак да мълча. Преподавателката погледна към нас. Скрих бележката под чина, отворих я, а на нея беше нарисувано усмихнато момиче. Рисунката беше нескопосана. Изглеждаше така все едно я е правило дете – една черта за тяло, две черти за ръце, две за крака и голяма кръгла глава. На гърба на листа написах “Това аз ли съм?” и върнах бележката. След малко Аня ми я даде обратно. Отговорът беше “Да, харесва ли ти?” Набързо написах “Да”. Когато я подадох на Аня да я върне, доцентката ни видя, дойде към нас и каза: “Колежки, щом не ви е интересно, ще ви помоля да напуснете лекцията”. Погледнахме гузно и тръгнахме да си събираме нещата. Тогава някой от задните чинове се обади: “Аз съм виновен. Аз писах бележката”. Беше Калин. “Тогава и вие напуснете, колега!” – каза доцентката.
За пръв път ме гонеха от час и се засрамих. В училище не ми се беше случвало, не бягах и от часовете. Стана ми тъпо, че заради мен изгониха и Аня.
– Извинявайте! – каза Калин, щом се озовахме в коридора.
– Няма нищо – усмихна се Аня.
Аз не казах нищо, гледах към земята и се срамувах. Калин беше от няколкото хубави момчета в курса. Висок, с къдрава коса в цвят на лешник, морскосини очи и плътни устни. “Само за целуване”, помислих си в коридора и се изчервих. На една лекция в началото на първи курс ми отстъпи стола си, защото нямаше свободни, и ми направи впечатление. После съвсем забравих за него. Сега си припомних случката и ми стана още по-приятен.
– До началото на другата лекция има повече от половин час. Искате ли да отидем в кафето? – попита ни той.
– Да, защо не. Няма смисъл да киснем в коридора – каза Аня и ме погледна съучастнически.
Не казах нищо. Само се усмихнах леко. Тръгнахме към кафето. Тримата си говорихме някакви общи неща за университета – колко е гадно да ставаш за лекциите в седем и половина, кой е най-трудният изпит в предстоящата сесия… Повече говореха те двамата.
– Отивам до тоалетната, – каза Аня по едно време. С Калин останахме сами.
– Значи ти хареса рисунката? – попита той, разбивайки неловкото мълчание.
– Ами изглежда сякаш я е правил седемгодишен, но е хубава.
– Е, бъди снизходителна. Аз съм бъдещ лекар, не художник все пак.
– Като за лекар става – отвърнах и се усмихнах – естествено не смутено, както досега.
– Мислех си за теб и рисунката сама си стана. Калин изстреля думите и заби поглед в земята.
Бузите ми пламнаха отново. Исках да стана и да избягам. Защо се бавеше Аня? Овладях се, останах на мястото си и зададох възможно най-глупавия въпрос.
– Какво за мен?
– Че си много хубава. Само трябва да се усмихваш повече.

Клише, ама чудно. След това кафе Калин ме покани на друго, после на кино… Станахме гаджета по най-тривиалния начин. Беше лесно и хубаво. Бяхме неразделни. Сядахме един до друг на лекции и се държахме за ръце. Учехме заедно за изпити. Взимахме ги с почти еднакви оценки. Живеехме в един блок в общежитието и постоянно бяхме в моята или неговата стая. Вместо цветя Калин ми купуваше книги. Без повод. На всякакви теми и от всякакви автори. Когато ми дойдеше до гуша от учебници, отварях “Тютюн”, “Граф Монте Кристо” или която ми попаднеше от подарените книги и се гмурках в други светове, в чужди животи. Калин четеше същите книги и ги обсъждахме. “Не може да си говорим само за болести, я?” – казваше.
– Ама тая Ирина е страхотна жена бе! Красива и фатална! – възхищавах се на Димитър-Димовата героиня.
– Да, ама е отровена от света на тютюна.
– “Отровена от света на тютюна”. Как я измисли тая метафора? – добронамерено му се подигравах.
– Ами така ми дойде.

Никога не ми се сърдеше. Нито за тънката ирония, нито за мрънкането за дреболии, нито за неумението да се извиня, когато не бях права… за нищо. Имаше сърце за двама мъже. Калин се обичаше лесно. С него нямаше загадки, недомлъвки и смущения. Не ме изпитваше. Не ме тормозеше. “Ти си моята жена” и точка. Беше коте в тялото на двуметров мъж. Това в един момент щеше да ми дойде в повече. Всичката тази безусловна обич щеше да ми се стори като лавина. Щеше да ми натежи, да ме затрупа. Щях да се опитам да се освободя, предизвиквайки добротата му. В първите ни години обаче обичта на Калин беше лесна като карането на колело, след като най-накрая си се научил. Беше напълно открит и честен. Отговорен. Обичлив. Грижовен. Беше ми комфортно с него. Закриляше ме. Да си представям бъдещето с него беше най-естественото нещо на света. Измислях имена на детето ни години, преди да се роди.