Калоян

Калоян/У-хромозомаКогато спря да бъде послушно бебе, Калоян стана саможиво и отнесено дете. Не искаше да ходи на детска градина, да си играе с други хлапета… Не се правеше на болен, когато го будех сутрин да става. Не пищеше и крещеше като другите деца, когато ги оставят в детската градина. Мълчеше, а неговото мълчание, изпълнено с непривична за годините му меланхолия, предизвикваше сълзи и ужасно чувство за вина у мен.
– Да слушаш! – казвах с престорено приповдигнат глас и го целувах по бузата. Стоеше леден като камък – малък суров камък. Целувката ми оставяше следа по бузата му, но не проникваше под повърхността.
– Как е възможно да съм му майка, а да се държи все едно съм непозната? – питах Калин.
– Сия, малък е още. Срамежлив е и саможив, факт, ама ще го израсне. Не се тревожи – успокояваше ме мъжът ми.
– Лесно ти е да го кажеш. Не го оставяш ти пред детската градина всяка сутрин!
– Приемаш нещата твърде лично. Ако ще ти е по-леко, аз ще го водя на детска…
– Как да не ги приемам лично. Това е собственото ми дете!
– Така е, извинявай. Просто не искам да се тревожиш. Можем да го спрем от детска, да го гледаш ти или бавачка, но, според мен, това само ще влоши нещата. По-добре да е сред други деца.
– Не искам да го спираме от детска. Просто ми е много тъжно да съм като чужд човек за собственото си дете!
– Не си чужд човек. Такъв му е характерът. Ела да те гушна.
Калоян сякаш не беше взел нищо от баща си освен сините му очи.

***

Калоян беше на около четири, когато един ден учителката му, госпожа Станчева, ми се обади да го взема по-рано от детска.
– Какво се е случило? Болен ли е или…? – попитах разтревожена.
– Не, не се притеснявайте. Наака се в леглото. Може би е разстроен, въпреки че не реагира по никакъв начин, не плаче… мисля, че е по-добре да дойдете по-рано от обикновено.
Когато пристигнах, учителката ми разказа, че Калоян не искал да си изяде закуската – сандвичи с яйце и сирене. Наказала го да стои на масата, докато не ги изяде. До обяд не опитал сандвичите. Сменили му ги с обяда – мусака. Калоян не пожелал да яде и от нея. Когато помощник-възпитателката му се скарала, взел парчето мусака с ръце, набутал голяма част от него в устата си, а с останалата омазал дрехите си.
– Преоблякохме го и го сложихме да спи с другите деца. Тогава се наака, а момчето, което спи до него, Росен, се събуди и започна да му се подиграва. Лелята го заведе в банята да го изкъпе и преоблече. Когато се върнаха, Росен беше събудил още няколко деца и им беше разказал какво се е случило със сина Ви. Започнаха да му се подиграват…
– Да му се подиграват? Вие не направихте ли нещо по въпроса, не им ли се скарахте? И защо изобщо е бил наказан цяла сутрин – заради един сандвич?!
– Скарах се и спряха. Опитах се да успокоя Калоян, обясних му, че няма от какво да се срамува. Той обаче отказваше да говори. Не плачеше. Мълчеше. Това не е първият път, когато има проблеми с храната. Почти всеки ден отказва да яде. Бута по нещо в устата си след многобройни молби от моя страна. Държи се сякаш никога не е гладен. Не се изкушава дори когато някое от децата носи торта за рождения си ден – разказа госпожа Станчева.
– От бебе е така. И вкъщи не иска да яде много-много.
– Не искам да ви тревожа излишно, но може би не е лоша идея да го заведете на психолог. Днешната му реакция… как се натъпка напук…
– На психолог?! Не е ли много малък?
– Мога да Ви препоръчам добър детски специалист.
– Благодаря Ви. Ще го обсъдя с мъжа си.

Ядът ми към учителката рязко премина в тревога. Досега не се бях замисляла, че в основата на злоядството на детето ми може да стои психически проблем. Дори не беше злоядство в истинския смисъл на думата. Калоян нямаше предпочитания към някои храни и непоносимост към други. Изпитваше апатия към всякаква храна. Каквото и да купех или сготвех, го оставяше равнодушен. Не ревеше и не се тръшкаше, когато конкретно ядене не му харесаше. Реакцията му беше еднаква независимо какво има на масата – салата, супа, топло сготвено ядене, сандвич, пица… Едва след като го подканех да хапва или му се скарах, набутваше част от храната в устата си.
– Харесва ли ти? – питах го всеки път.
– Става – отговаряше.
– Беше слаб, но не болезнено. Калин ме успокояваше, че също е бил слабичък като дете.
– Като е гладен, яде – казваше мъжът ми.
– Имам чувството, че никога не е гладен – отвръщах.