Мартин 

Мартин/У-хромозомаПреди години прочетох статия в научно списание, според която имало 10% шанс да си жена и да имаш в тялото си Y-хромозомни гени. Ако си раждала момче, вероятността се увеличавала неколкократно. Зародишът оставял мъжко ДНК в главния мозък на майката. Това евентуално предпазвало жената от рак на гърдата, обаче увеличавало възможността за Алцхаймер. Науката нарича явлението микрохимеризъм. По това време аз не бях раждала. Бях поразена, че има макар и малка вероятност бивш любовник буквално да е оставил в мен частица от себе си завинаги. Дали е останала хромозомата на най-важния? Или е на случаен принцип като тотото? Една малка частица, ама голяма работа. Не желаех в себе си нищо от мъже, които са ми били лични за момент. Нито пък от мъже, които са ми били много лични. Има ли как да се извади тази частица? Не исках да нося У-хромозомата на нито един от любовниците си в мен. Ама имало 10% шанс тя е да е там, да „плува“ някъде между сърцето и другите ми органи завинаги. Като казвам любовници, не говоря за много мъже. Само двама.

Мартин

Когато се запознах с Мартин, „завинаги“ не ми се стори много време. Всъщност ми се стори хубава опция. Беше привечер на ранна есен – сезонът на меланхолията. Лятото тъкмо си отиваше. Нахлуваха първите признаци на есен. Събуждах се през нощта, за да се завия с одеяло. Чаршафът не беше достатъчен. Дърветата сменяха цвета си. Слънцето си тръгваше по-рано. До зимата имаше доста време. До следващото лято – цяла вечност.
– Искаш ли да ти покажа паметника на Патрик Модиано?
Вдигнах очи от учебника в скута ми. Въпросът идваше от момче… мъж. Стори ми се много висок, може би защото бях седнала.
– Извинявай… паметникът на кого?
– На Патрик Модиано. Ако искаш, трябва да слезем на тази спирка. Ей там е – посочи в неопределена посока през прозореца на тролея.
Нямах представа кой е Патрик Модиано (години по-късно той щеше получи Нобелова награда за литература), нито пък кой е този мъж, който ме канеше на паметника му. Никога не правех спонтанни неща, не променях плановете си в последната минута, нито пък посоката, обаче в този мъж имаше нещо, което от първата секунда ми беше станало интересно. Тролеят щеше да спре на спирката всеки момент. Затворих учебника и отговорих: „Идвам.”
– Сега ще трябва да ми разкажеш кой е Патрик Модиани – казах в момента, в който се озовахме заедно на тротоара на „Раковска“.
– Патрик Модиано…
– Опс, извинявам се!
– Няма нищо. Той е най-меланхоличният писател във вселената.
Думата меланхолия ме срещаше за втори път този ден.
– И какво го прави чак толкова меланхоличен? – попитах моя непознат спътник. Осъзнах, че въпросът ми звучи наивно, може би дори глупаво. Че новият ми познат може да си промени намеренията и веднага да си тръгне. Не ми дължеше нищо, дори не знаехме имената си още. Той обаче ми отговори без нотка на раздразнение или разочарование:
– Нарочно изпуска момента на радост, за да може да разказва за него с тъга след години.
Отговорът ме порази.
– Ти как се казваш? – попитах, връщайки разговора към нормалния за двама непознати тон.
– Мартин. А ти?
– Сия.
– Приятно ми е.
– И на мен.
– Стигнахме – каза Мартин пред оградата на голяма изоставена къща със запуснат двор. Това е къщата, в която са живели и умрели Яворов и Лора. На мен обаче ми носи същото усещане като „Вила Тъга“, затова я наричам паметника на Патрик Модиано.
– Вила Тъга – това метафора ли е?
– Не, това е роман на Модиано. Продължаваше да не изглежда подразнен от невежеството ми за писателя, който очевидно харесваше.
– Ще трябва да прескочим оградата.
– Ами… добре. Опитах се да звуча небрежно, въпреки че се притесних да не ни хванат.
Той се покатери с един скок и ми подаде ръка. Прескочихме задно и ръка за ръка преминахме през двора. Беше сумрачно. Мястото изглеждаше неприветливо, пък и какво друго да е. Тук двама души са намерили своите смърти от любов. Да държа ръката на Мартин ми се стори съвсем естествено и приятно, нищо че се познавахме от един миг.
– Казах ти, че ще ходим в къщата на Модиано, а не на Яворов, не за да се правя на интересен – малко смутено ми обясни Мартин. – Просто имам чувството, че ако двамата се познаваха, биха си ходили на гости, тоест къщата на Модиано в София би била къщата на Яворов.

Думите му ми харесаха. Аз бях практично двайсетгодишно момиче. Не вярвах в призраци и прераждания, не бях религиозна. Ако някой друг ми беше казал последното изречение, щях да го помисля за луд и да си тръгна. Всъщност, ако някой друг ме беше поканил да сляза с него от тролея, за да отида в къщата на еди-кой си, изобщо нямаше да помисля да приема. Обаче в Мартин имаше нещо. Още беше рано да кажа какво. Стори ми се хем много близък, хем от друга вселена. Тотално различна от моята, тя веднага ми стана интересна. На вид беше висок и слаб – като много други мъже. Имаше кестенява коса, сини очи – като много други мъже. Облечен беше в дрехи в тъмен цвят – като много други мъже. В него обаче имаше нещо, което в моя свят го нямаше. Щеше да ми трябва време да определя какво.